Усложненията при местна анестезия могат да настъпят преди, по време на и след обезболяването. Клинично те се проявяват с общи или локални смущения. Причините за усложненията са най-често повърхностно изследване и недостаъчна подготовка на болния, грешки в анестезиологичната техника, използване на неподходящ местен локален анестетик и инструменти. Наблюдават се усложнения от общ и местен характер. Тъй като повечето от тези усложения са спешни състояния и изискват незабавна и адекватна терапевтична намеса, всеки общопрактикуващ дентален лекар следва да бъде запознат с клиничната картина, методите за диагностика и алгоритмите за лечение на усложенията от местна анестезия.
Лицево - челюстна хирургия Орална хирургия Композит Население на Видин Пирин планина
I. Усложнения от общ характер
Синкопът е внезапна бързопреходна загуба на съзнание с бързо, спонтанно възстановяване без електрическа или медикаментозна намеса. Може да настъпи по всяко време на анестезията и се дължи на смущения в кръвоснабдяването на главния мозък – наблюдава се краткотрайна мозъчна исхемия поради нарушена обща хемодинамика. Последната се дължи на натрупване и задържане на големи количества кръв в спланхникусовата зона и долната половина на тялото. Срещат се няколко вида синкоп:
вазодепресорен (вазовагален синкоп) – при остра болка, стоматологична манипулация, висока температура и липса на вентилация в помещението, гледане на кръв, уплаха, възбуда и изобщо стрес. Причина може да бъде и директното попадане на анестетичен разтвор с адреналин в кръвоносен съд. Възможни са продромaлни симптоми – гадене, повръщане, бледост, абдоминален дискомфорт, слабост, нестабилност, разширени зеници, замъглено виждане, понякога тахикардия. Следва падане, загуба на съзнание, хипотония със систолно налягане под 70 мм, брадикардия (пулс под 50 удара), обилно изпотяване и бързо връщане на съзнанието след падането. Понякога при изправяне синкопът се повтаря
ортостатичен синкоп – внезапно замъгляване и загуба на съзнанието при ставане от седнало и най-вече от легнало положение, също при продължително стоене прав. Настъпва често сутрин след ставане от сън, след хранене и физически усилия. Загубата на съзнание е обикновено много краткотрайна и за разлика от първия тип синкоп не се придружава от изпотяване, брадикардия, мидриаза, гадене и повръщане. Често повтарящата се ортостатична хипотония обаче може да е вторичен симптом на тежки общи заболявания: болест на Паркинсон, диабет, амилоидоза, алкохолизъм, ревматоиден артрит, системен лупус еритематодес, дефицит на витамин В12, инфекции на нервната система, съдови лезии и тумори в хипоталамуса или средния мозък, мултиплена склероза, сърповидноклетъчна анемия, лезии на гръбначния мозък, бъбречна недостатъчност, възрастова дегенерация. При такива случаи е наложителна консултацията с интернист. Много медикаменти също имат като страничен ефект ортостатичен колапс: транквилизатори, антидепресанти, ганглиоблокери, антихипертоници
синкопи, причинени от силни вагусови рефлекси – синус каротикус синкоп (при внезапно извиване на главата – например при изплюване преди или след анестезия; при тясна яка, бръснене при изопната шия, много рядко при тумори на синус каротикус, притискане от уголемен лимфен възел, тумори на съседни тъкани, дигитализиране), синкопи при микция, дефекация, кашлица и гълтане – последният говори за структурна патология на хранопровода и/или сърцето
синкопи при заболявания на нервната система – при вертебро – базиларни преходни исхемични атаки в резултат на стенозираща склероза, гигантоклетъчен артериит, аномалии на шийната част на гръбначния мозък или цервикална спондилоза. Едва ли някой зъболекар, орален или лицево - челюстен хирург е в състояние да постави тези диагнози, но според нас е необходима подготовка за лечение на синкоп при обслужване на пациенти с вече диагностицирани такива заболявания. Възможен е синкоп при пристъп от мигрена, тригеминална или глософарингеална невралгия
синкопи при сърдечни заболявания – най-често при ритъмни и проводни нарушения (тахи- , брадиаритмии, синусо – предсърдна патология,AV - блок и MAS – синдром). Има синкопи при сърдечни аномалии – аортна стеноза (най-често при физическо усилие), рядко при тежка митрална стеноза, рецидивиращ белодробен емболизъм, пулмонална стеноза и тетралогия на Fallot. Според много автори синкопът (макар и много рядко) може да е първият симптом на опасни животозастрашаващи състояния: миокарден инфаркт, нестабилна ангина пекторис, аортна дисекация или сърдечна тампонада
При синкоп болният се поставя легнал по гръб, повдигат се краката на 20 – 30 см. Яките, вратовръзките и тесните дрехи се отпускат, проветрява се помещението. Ако съзнанието не се възвърне бързо, се изопва главата назад и се придърпва долната челюст напред – така се предотвратява дислокационната асфиксия. След възвръщане на съзнанието болният се възвръща бавно към седнало и още по-бавно към изправено положение. Лицето на пациента се напръсква със студена вода и му се дават за вдишване амонячни пари. Понякога са необходими повече от 30 минути за пълно възстановяване. Може да се приложи ефортил – 1 ампула 1 % 1 мл. – подкожно или мускулно, също кофеин 10 % 1мл. бавно интравенозно.
Усложнения от екстракция на зъби Сеул Зъбни импланти Адрес на нашата практика Д-р Александар Лазаревски
Най-добрите мерки срещу синкопа обаче са профилактичните. Щателното изследване на болния, целенасочената премедикация, предразполагащата обстановка и вдъхващото доверие поведение на стоматолога и сестрата са в състояние до голяма степен да предотвратят това усложнение.
Колапсът също както синкопа може да настъпи по всяко време на анестезията. Резултат е на остра съдова недостатъчност. Налице е намален тонус на кръвоносните съдове – предимно на артериолите и капилярите, при което настъпва рязка хипоксия на ЦНС и сърдечния мускул. Предпоставките са както при синкопа. Класически се наблюдава рязко, внезапно побледняване на лицето (понякога със синкаволивиден оттенък) и поява на студена пот. Пулсът е учестен, ненапълнен до филиформен. Дишането е повърхностно, учестено, а сърдечните тонове - глухи. За разлика от синкопа обаче тук съзнанието на болния е запазено. Хипoксиятa при колапса е по-продължителна от тази при синкоп. Тя също е възвратима, но при неадекватно поведение на лекуващия е възможно преминаване в шок. Наред с мероприятията провеждани при синкoпa тук е целесъобразно интравенозно въвеждане на глюкозa с вит. С, Bl, B6, кофеин, ефортил (и.в.), допамин (и.в. – капково) или инфузия с обемнозаместващи течности.
Интокcикацията с анестетични средства може да бъде пo-слабо или по-силно проявена, но и в двата случая е неблагоприятна за болния и стоматолога. Най-често в пpaктикатa се среща интоксикация c прокаин и адреналин, срещат се обаче и интоксикации при употреба на анестетици от групата на амидните производни . Най-общо интоксикация настъпва при инжектиране на по-голямо количество анестетик (10 мг/кг. телесно тегло за прокаина и 7 мг. за лидокаина – съответно 17 и 12 ампули за човек с маса 70 кг.) и при попадане на иглата в кръвоносен съд.Интоксикацията с прокаин настъпва веднага или след известно време (1 – 2ч.) след поставяне на анестезия. Клиничните прояви са: бледо, пoкpитo с пот лице с ливидносини устни, повдигане, позиви за повръщане, конвулсивни движения на крайницитe, смутена сърдечна дейност и дишане. При пo-тежки случаи настъпват възбудни прояви, гърчове, рязко повишено артериално налягане, а при задълбочаване на интоксикацият -парализа за жизненоважни мозъчни центрове, загуба на съзнание, спиране на сърдечната дейност. Дишането се нарушава, настъпва белодробен оток. Лечението е в зависимост от степента на интоксикациятa. Болните се поставят в легнало положение с глава по-ниcкo от тялото, поръсват се със студена вода, дава им се да вдишват амоняк, отварят се прозорците, обдишват се с кислород. При възбудни прояви и гърчове им се дава да вдишват етер, прави се венозно тиопентал (в доза 1 – 2 мл., дозата може да се повтори след 10 – 20 мин. – по този начин се намалява токсичното действие на местния анестетик). Поддържа се дихателната и сърдечната дейност на пациента. При кoлaпc със забавяне до спиране на дишането, подтисна сърдечна дейност и понижено кръвно налягане се прилага изкуствено дишане и се търси помощта на специалист. Сърдечната дейност се стимулира с интравенозно инжектиране на 0,5 мл. 0,05 % Strophantin G или Corasolum – 10 % 1 мл.
Адреналиновата интоксикация се демонстрира с побледняване на кожата, стягане и болки в гърдите, задух, загуба на съзнание. Подобна клинична картина се наблюдава и при интоксикация с кокаин и дикаин. И при трите вида интоксикации на пациента се дават нитроглицерин – табл. 0,5 мг. или валидол – таблетки 60 мг., осигурява се на свеж въздух, обдишва се с кислород. Интрамускулно е добре да се приложи атропин 0,5 мл. 0,1 %. Пpoфилактикатa се състои в предварително изследване на болните за свръхчувствителност, спазване на точната дозировка и техникa за анестезия.
Алергичните реакции се проявяват с болки в ставите, отоци no клепачите, фарингеалната и ларингеалната област и т.н. Лечението се провеждa с антихистаминови препарати (антиалерзин, алергозан), калциев глюконат, витамин С и др. Профилактиката изисквa подробни анамнестични данни относно прилагани преди това анестетични средства и кцията на организма към тях. При съмнение за алергия се правят проби за свръхчувствителност. Срещат се няколко типа алергични реакции:
идиосинкразията се проявява с червени петна и сърбеж по кожатa на тялото, побледняло лице, пот, съпроводена с чувство на топлина, смущения в дишането и сърдечната дейност. Лечението се провежда с димедрол 1 – 2 мл. 1 % венозно или с комбинация от алергозан (дражета 25 мг. – 3 х 1, ампули 2 % 2мл.) или антиалерзин (табл. 10 мг. – 3 х 1, ампули 2,5 % 2 мл.) с калциев хлорид. Болният се поставя в легнало положение и се следят пулсът, дишането, кръвното налягане. При обратно развитие симптомите постепенно изчезват. Понякога това състояние преминава в колапс или анафилактичен шок
уртикарията се характеризира с бърза поява на папули по кожата. Те представляват оток на ограничен участък, главно на папиларния слой на кожата. Обривът е моноформен – наблюдават се папули, по-рядко мехури. Развива се внезапно със сърбеж на различни части на тялото, понякога на цялото тяло. Скоро на мястото на сърбежа се появяват хиперемични участъци, проминиращи над кожата (папула). С нарастването на отока се оказва натиск върху капилярите и цвета на папулата избледнява. При значителна екскудация в центъра на отока може да се образува мехур с отслояване на епидермиса. Големината на обривните елементи е различна – от главичка на карфица до гигантски размери. Могат да се разполагат отделно или слято. Образуват елементи с неправилни очертания и фестонирани краища. Продължителността на острия период е от няколко часа до няколко дни. Може да рецидивира. Атаката на остра уртикария може да се придружава от общо неразположение, главоболие, температура от 38 до 39 С, безпокойство и гадене. За лечение се назначават антихистаминови препарати перорално и парентерално – Allergosan, Antiallersin в дози като при идиосинкразията
отокът на Квинке е един от видовете уртикария, при която кожният оток се разпростира в дълбочина и обхваща цялата дерма, подкожната тъкан, понякога и мускулите. Тази форма на уртикария е описана през 1882 г. от Quincke. Наблюдава се голям, блед, плътен инфилтрат, при натиск върху който не остава хлътване. Локализира се в места с рехава тъкан – лигавици, устни, вежди, език, меко небце, тонзили. Възниква внезапно и се задържа от няколко часа до 10 – 14 дни. По правило изчезва безследно. Особено опасен е отокът на Квинке при локализиране в ларинкса – в началото се установява хрипкав глас, "лаеща" кашлица, след което настъпва нарастващо затруднение в дишането. При локализирани процеси на лицето могат да се въвлекат и мозъчните обвивки с менингеални симптоми - ригидност на вратната мускулатура (задтилна), рязко главоболие, гадене, понякога гърчове. Рядко, вследствие на засягане на лабиринтната система, се развива Мениеров синдром (виене на свят, гадене, повръщане, временна загуба на слуха). Клиниката и тежестта на протичане на отока зависи от локализацията на процеса и неговата интензивност. Възниква често у възрастни, като липсва продромален период или е слабо изразен. Развива от няколко минути до часове след анестезията (контакта с алергена). Големината и консистенцията му варират. Цветът е блед или бледорозов, понякога синеещ. Лечението се осъществява чрез антихистаминови препарати перорално или парентерално. При наличие на хипотензия вследствие излизане на плазма от кръвното русло се назначава субкутанно 0,1 – 0,5 мл. 1% адреналин, в зависимост от тежестта на състоянието. При първи симптоми за оток на ларинкса (чувство на задушаване, шумно дишане, дрезгав глас) към адреналина се назначават антихистаминови препарати (и. в. 2% 2 мл. алергозан или 2,5 % 2 мл. антиалерзин). Интрамускулно или интравенозно се дават 40 % 20 мл. глюкоза и 60 мг. преднизолон. При крайна спешност дозата на кортикостероидите може да достигне много високи стойности – 10 – 15 мг. урбазон / кг. телесно тегло
анафилактичният шок се дължи преди всичкo на бурната реакция на организма към инжектирания анестетик. Настъпва остро, внезапно, в рамките на 1 – 2 минути до половин час след въздействие с алерген, но е възможно и развитие до 12 часа след контакта . В литературата няма описана алергия само към дестилираната вода, така че алерген може да бъде на практика всичко – не само местен анестетик. Тежестта на клиничната картина е обратнопропорционална на времето от провокацията до появата на първите симптоми, а именно: рязък спад на кръвното налягане – дори до 30 / 0; мек пулс (пулсовата вълна се подтиска с минимален натиск), филиформен пулс (най малкият възможен пулс – много малка амплитуда между положението на артериалната стена при систола и диастола). Наблюдава се изпотяване и треперене на пациента; чувство на задух, уплаха, страх от смъртта, унесеност до загуба на съзнание. Кожата и лигавиците са бледи, а крайниците - студени и цианотични. Има множество кожни прояви – сърбеж, уртики, оток на Квинке; гастроинтестинални прояви – повръщане, диария, включително кървава; също и неврологични прояви (по-редки) – главоболие, гърчове. От страна на дихателната система е налице ринорея, запушен нос, кихане, сърбеж в носа, стягане в гърдите, лаеща кашлица, експираторна диспнея. Диференциалната диагноза е общо взето лесна поради характерната клинична картина и предшестващото я въздействие на алергена. Важно е съчетанието на симтомите. Понякога сходна клинична картина дават и интоксикациите с медикаменти – най-често прокаин и адреналин . При прокаинова интоксикация има чести възбудни прояви и гърчове; при адреналинова – стягане, болки в гърдите и най- вече кръвното налягане е повишено. Протичането е общо взето по-протрахирано. Всички лечебни мероприятия се извършват едновременно: поставя се пациентът в легнало положение, търси се траен венозен път, осигурява се проходимост на горните дихателни пътища и по възможност се подава кислород или се обдишва с АМБУ. При затруднено дишане (но само в резултат на ларингоспазъм или ларингеален оток) е показана конио- или трахеотомия. Инжектира се адреналин – 0,01 мл/кг. телесно тегло, максимална доза – 1 мг. или 1 амп. 0,1 % - 1 мл. Поставя се подкожно, при тежка форма – мускулно. При венозно инжектиране е необходимо разреждане с 10 – 20 мл. физиологичен серум, дава се бавно – за около 10 мин. При спиране на сърцето – 0,01 мл/кг. адреналин интракардиално. Допамин се дава в доза 2,5 – 3 мкг/кг. тегло за 1 мин, норадреналин 8 – 12 мкг/кг. за 1 мин. до покачване на систоличното налягане до 80 – 100 мм. Кортикостероиди намират широко приложение при терапията на анафилактичния шок – урбазон 1 мг/кг., сополкорт 5 – 10 мг/кг, след 4 – 6 часа се повтаря същата доза. Дозата може да достигне и 10 – 15 мг/кг. тегло при съпътстващ анафилактичния шок оток на Квинке (безкръвна трахеостомия, но според някои автори терапия на отчаянието). Ефортил се инжектира е доза 1 % 0,5 – 1 мл. (ампули) в еднократна доза подкожно или мускулно, при венозно вливане се разрежда с 10 мл. физиологичен серум. При възникнала сърдечна недостатъчност се дава изоланид в доза 1 ампула 2 % 2 мл. за 24 часа на 2 – 3 приема. При нужда – антиаритмична терапия – лидокаин 20 % 2 и 10 мл, в доза 1,5 мг/кг. за 3 – 4 мин . Може да се повтори след 10 – 15 мин., но не бива да се надвишава дозата от 300 мг. за час. Интравенозното вливане на физиологичен серум и 5 % глюкоза е в съотношение 3 : 1.
Хипертонична криза е сравнително често усложнение от местна анестезия. При започване на лечението на нов пациент е добре да се снеме сърдечно – съдова анамнеза с оглед на това хирургът да има готовност за адекватно действие при евентуален инцидент. Събират се сведения за обичайните и максималните стойности на кръвното налягане, наличието на рискови фактори за артериална хипертония и исхемична болест на сърцето, евентуално наличие на диагностицирана артериална хипертония, провеждано лечение и неговата ефикасност. Пациентът може да съобщи за главоболие в тилната и челната област (най-често сутрин след ставане), виене на свят, преходни нарушения в зрението (“летящи мушички”, скотоми), сърцебиене, тежест в сърдечната област, безсъние, лесна умора . При по-тежки случаи се наблюдават ортопнея и пристъпен нощен задух, също стенокардни пристъпи. Хипертоничната криза е клиничен синдром, при който има рязко покачване на артериалното налягане до систолични стойности над 200 – 220 мм. Hg и диастолични над 110 - 120 мм. Hg. Появява се силно главоболие, виене на свят, гадене, повръщане, преходни зрителни нарушения. От страна на сърцето може да има стенокардни пристъпи, ритъмни и проводни нарушения, левокамерна слабост; може дори да се провокира миокарден инфаркт. В урината може да се появят белтък и еритроцити. В зависимост от хемодинамиката има:
хиперкинетичен тип – бързо нарастване на сърдечния дебит, нормално периферно съдово съпротивление, умерено нарастване на диастолното налягане, добра прогноза
хипокинетичен тип – понижен сърдечен дебит, много високо съдово съпротивление, рязко повишаване на диастолното налягане с тенденция към брадикардия. Тук прогнозата е по-лоша
еукинетичен тип – нормален сърдечен дебит и рязко, но умерено повишаване на съдовото съпротивление с бързо повишаване на систолното и диастолното налягане
Наличието на хипертонична криза налага незабавното спиране на манипулацията и прилагането на спешни терапевтични мерки за намаляване на кръвното налягане. Дават се медикаменти в следните дози:
Diazoxide (периферен вазодилататор с комплексно действие) – венозно струйно в доза 50 – 150 мг. Хипотензивният ефект настъпва след 1 – 2 минути и трае до 12 часа. Противопоказания при ИБС, сърдечна недостатъчност и диабет
Furosemide (Furantril) – венозно по 40 – 80 мг, може да се комбинира с вазодилататор, симпатиколитик или калциев антагонист. Началният ефект започва след 10 – 15 мин. и продължава до 8 часа. Не се прилага при сърдечна слабост и / или прояви на мозъчен преедем
Nifedipine – 10, 25 или 30 мг. сублингвално
Dihydralazine (периферен вазодилататор с комплексно действие) – 10 – 40 мг. мускулно или венозно разтворен в 20 мл. физиологичен серум. Начало на ефекта – след 10 – 20 мин., продължителност – 3 – 6 часа
Labetalol (неселективен А- и В – блокер) – 20 – 80 мг. венозно, ефектът настъпва след 10 мин. и трае 1,5 часа
Enalapril (АСЕ – инхибитор) – 0,625 – 1,25 мг. венозно
Clonidine (централен алфа – блокер) – амп. 0,1 мг. в 10 мл. физиологичен разтвор бавно венозно за 10 мин., в противен случай има опасност от колапс
Obsidan (селективен В1 – блокер) – 0,1 % 5 мл. венозно струйно в 10 – 15 мл. физиологичен разтвор
Nanipruss (най-мощният директен вазодилататор) – влива се венозно 1 амп. 1% 5 мл. в 250 мл. физиологичен разтвор или Ser. glucosae
Reserpine (пресинаптичен периферен симпатиколитик) – амп. 0,1 % 1 мл. венозно или мускулно
Пристъпът на angina pectoris е възможно да се провокира от поставянето на местна анестезия. Значение имат и някои психологични фактори - страхът от предстоящата манипулация, стресът от хирургичния кабинет и т.н. Има два вида ангина: стабилна и нестабилна. Стабилната протича общо взето по-леко. Дължи се на наличието на гладка, неразязвена атеросклеротична плака в един или повече коронарни съдове. При спазъм или повишена кислородна консумация е невъзможно да се осигури адекватен кръвоток за миокардните клетки, те изпадат в хипоксия и пациентът усеща болка. Тя е предноторакална с характер на стягане, тежест, притискане и натиск на гръдния кош. Болката се провокира от физическо или психическо усилие, преминава обикновено няколко минути след прекъсване на усилието. Много характерно за пристъпите от стабилна ангина пекторис е бързото преминаване след прием на нитроглицерин в табл. 0.25 – 0.5 мг. сублингвално. При ангинозен пристъп пациентът се поставя в седнало положение (а не в легнало поради повишения ударен обем на сърцето в лежащо гръбно положение, съответно по-голямата нужда от кислород на кардиомиоцитите). Може да се даде 0.4 мг. нитроглицерин в аерозолна форма или 2. мг. изосорбит динитрат също в аерозол. При персистиране на дори и лека предноторакална болка или дискомфорт същата доза се прилага през 5 минути, общо до три дози. При липса на спешност манипулацията се отлага; при спешност е възможно да се довърши след подходящо седиране на пациента. Много полезно е профилактичното прилагане на нитроглицерин под езика или в аерозолна форма при ситуации, в които може да се очаква появата на ангинозен пристъп.
www.ralev-dental.com
Имплантологичен портал
Орална хирургия
При нестабилната angina pectoris причината е наличието на разязвена атеросклеротична плака в коронарен съд. В даден момент започва
тромбозиране върху плаката и пълно или частично запушване на съда – получава се пристъп. След около 15 до 30 минути обаче настъпва разграждане на съсирека под
действието на собствената фибринолитична система на организма и пристъпът отминава. Болката е също с предностернална локализация, ирадиира към лявото рамо
и лявата ръка, но за разлика от стабилната ангина пекторис е по-интензивна, по-продължителна и започва спонтанно (без наличие на физическо или психическо
натоварване). Характерна е постепенно увеличаващата се резистентност към нитроглицерин. Дентална
практика в Пловдив
Зъболекар във Видин
Зъбни импланти При пристъп от нестабилна ангина пекторис често се налага хоспитализация на пациента по
спешност в транспорт с легнало положение. Това се прави поради често пъти
трудната диференциална диагноза с остър инфаркт на миокарда и поради
необходимостта от спешно интензивно лечение. Седирането е от полза – например с
малки дози диазепам или хлордиазепоксид. Кислород се дава при болни с цианоза
или с респираторен дистрес. Нитроглицеринът и другите нитрати са основен
медикамент при лечение на пристъпите. Ако пристъпът не се прекъсне напълно с
приложението на три таблетки нитроглицерин през петминутен интервал, се започва
интравенозно вливане на нитрат (нитроглицерин или изосорбит-5-мононитрат) в доза
5 – 10 мкг. в минута до прекъсване на пристъпа или до поява на странични ефекти
(силно главоболие или спадане на кръвното налягане с 30 % под изходната
стойност). Хепаринът е показан при болни с висок риск от смърт или миокарден
инфаркт. Противопоказан е при активно кървене, пресен мозъчен инсулт или
анамнеза за хепарин – индуцирана тромбоцитопения. Режимът на приложение включва
5000 Е начален венозен болус, последван от 32 000 Е / 24 часа непрекъснато
интравенозно вливане. Аспиринът е също медикамент с доказана полза – дава се в
доза 324 – 500 mg. първоначално (според някои автори 500 мг. венозно – Аспизол), след това в
доза 160 – 324 мг. дневно. При хиперсензитивност или стомашно – чревна
непоносимост аспиринът се замества с тиклопидин в доза 250 мг. два пъти дневно.
Комбинацията от хепарин и аспирин е общоприета и рутинно прилагана. Други групи
от медикаменти, които се прилагат за лечение на нестабилната ангина пекторис, са
бета – блокерите и калциевите антагонисти, но те намират по-голямо приложение
повече в поддържащата терапия, която е извън домейна на
лицево – челюстната
хирургия.
Острият инфаркт на миокарда е особено тежко усложнение от местна анестезия. Поради
високата честота на сърдечно – съдовите заболявания (първи по честота като
причина за смърт в световен мащаб според СЗО) напоследък нараства опасността от
среща на зъболекарите, оралните и лицево - челюстните хирурзи с подобен тип спешни състояния. Страхът от посещението в стоматологичния кабинет
или болката, съпътстваща някои стоматологични манипулации може да изиграе ролята
на отключващ фактор за развитието на остър ифаркт на миокарда при пациенти с
различен тип сърдечно – съдови заболявания. Най-често се явява предноторакална
болка с ретростернална локализация, по-рядко локализацията е парастернално вляво
и прекардиално на по-широка площ. Интензивността е различна – при повечето
случаи е дълбока и силна, понякога непоносима. Продължава от 15 минути до
няколко часа, има характер на стягане, притискане, чувство на дълбока тежест.
По-рядко е внезапна – пробиваща или изгаряща. Има недостиг на въздух и чувство
на стягане в обръч на гръдния кош. Болката не преминава при покой и прием на
нитроглицерин (важен диференциалнодиагностичен белег). Често ирадиира надолу по
улнарната страна на лявата ръка и дава изтръпване на китката и пръстите;
ирадиира също към рамената, горните крайници, шията, долната челюст и назад към
областта между плешките, като усещането е по-силно от лявата страна. Възможно е
при липса на предноторакална болка единственият симптом на инфаркта да е
отразена болка в участък от долната челюст или дори само в един зъб (необичайна
причина пациентът да го боли зъб) . Понякога болката започва от епигастриума и
се разпространява към горната част на корема и симулира абдоминално заболяване.
При 25 % от болните болката е слаба или липсва – при тях обаче се среща остро
настъпил задух, силна адинамия и тежест в епигастриума. Такова протичане има
по-често при лица в напреднала възраст и диабетици. При болни със силна
предноторакална болка пък има гадене и повръщане поради силното вагусово
дразнене. Понякога в началото на инфаркта може да има диария. Гаденето и
повръщането обаче могат да бъдат странични ефекти на опиатите.
Други симптоми на острия миокарден инфаркт са силна
обща слабост, замайване, сърцебиене и страх от смъртта. Болните имат уплашен
израз на лицето, търсят по-удобно положение, притискат с ръка предната гръдна
стена. Много от тях в първите 24 – 48 часа имат повишена температура –
неспецифична реакция към миокардната некроза. При болни с предшестваща
хипертония артериалното налягане се понижава до нормални стойности без прояви на
шок; по-рядко има умерена до значителна хипертонична реакция – резултат от
хиперсимпатикотония в резултат на болката. Честотата на дишането е леко
ускорена. При повечето случаи пулсът също е леко ускорен (синусова тахикардия) до 100 – 110 удара. Диференциалната диагноза на миокардния инфаркт невинаги е лесна. Сходни симптоми
дават много коренно различни състояния: нестабилна ангина пекторис – тук
болката преминава при прием на нитрати или Са – антагонисти;
най-вече значение има продължителността на болката – при ангина
пекторис тя е от порядъка на 15 – 30 минути и преминава
спонтанно, докато при инфаркта продължава часове и изисква
интензивно лечение перикардит – много трудна
диференциална диагноза. Тук болката се усилва при дишане,
кашлица и движение; рядко се явява остро, много
по-често е хронична и болните са информирани за заболяването си.
Така или иначе е необходима консултация с кардиолог аортна дисекация – болка като
срязване с нож (каквато е и същността на това състояние по
отношение на аортата) медиално отпред назад през гръдния кош
между скапулите, разпространява се каудално. Поради обструкция
на a. subclavia се явява разлика в кръвното налягане на двете
ръце. И тук грешката в диагнозата не е фатална – така или иначе
пациентът има нужда от спешно лечение в интензивно кардиологично
отделение
пневмоторакс – перкусия с
хиперсонорен тон, болки при дишане, силен задух, подути шийни вени плеврогенна болка – твърде често
внезапно начало, също болки при дишане, но по-силни белодробна емболия – за пореден път
болка, зависима от дишането. Тук обаче има увеличена обиколка и
подуване на единия долен крайник – от него произхожда емболът.
Много често се получава при залежаване след операция, също в
резултат на продължително седене при транспорт остър панкреатит – трудна
диференциална диагноза. Острият панкреатит дава изключително
силна болка (най-силната болка в човешката патология), развива
се по-често след обилно хранене или употреба на алкохол. Стресът
обаче също е рисков фактор, ето защо, макар и рядко, посещението
в стоматологичния кабинет, страхът от анестезията и предстоящата
манипулация могат да предизвикат развитието на остър панкреатит.
При панкреатита болките започват от гърба и ирадиират напред,
като пациентът има усещанене за опасване от пояс. Най-сигурен
диференциалнодиагностичен белег обаче са ЕКГ – промените при
инфаркта жлъчна колика – също диференциална
диагноза на базата на ЕКГ. Болката е по-силна вдясно, но
понякога също като при панкреатита опасва пациента като пояс. На
рентгенография е възможно да се открие конкрементът вертебрална болка – локализирана е
по протежението на един дерматом, често се усилва при натиск
върху прешлените или ребрата. След инфилтриране на дерматомите с
локален анестетик болката отзвучава остър медиастинален процес – тук
болката е много сходна с тази при ифаркт на миокарда, но на
практика се налага много рядко да се прави диференциална
диагноза между двете заболявания. Острият медиастинит не
настъпва внезапно като инфаркта; той най-често се развива като
тежко усложнение на възпалителен процес по съседство – предимно
в областта на шията, субмандибуларната, субменталната,
латерофарингеалната или ретрофарингеалната области Реанимацията и лечението започват незабавно с поставянето на болния в легнало
положение и осигуряването на пълно обездвижване. Болката се подтиска с мощен
аналгетик – Fentanyl 0,1 – 0,2 мг., или още по-добре в комбинацията му с
невролептик – Droperidol 5 – 10 мг. За целта могат да бъдат приложени и Morphin
в доза 10 – 20 мг,Lidol – 50 – 100 мг, Omnopon – 10 – 20 мг. или Valoron 50 –
100 мг. в комбинация с Diazepam – 10 – 20 мг. За профилактика на ритъмно –
проводните нарушения може да се приложи и Lidocain в доза 50 – 100 мг.
интравенозно. Дава се кислород и болният се настанява максимално бързо в
интензивно кардиологично отделение. Ритъмните и
проводни нарушения на сърдечната дейност са няколко групи: екстрасистолия. Представлява
ектопично нарушение на сьрдечния ритъм, изразяващо се с
преждевременни, избързващи по време съкращения на сърцето или на
отделни негови части, които нарушават правилната
последователност на сърдечните съкращения. Наблюдава се при
емоционални разстройства, нервно – рефлекторни заболявания,
заболявания на вътрешни органи и при органични заболявания на
сърцето – ИБС, миокардити, клапни пороци, сърдечна
недостатъчност. Среща се у 25% от болните с ревматизъм и при 10
% от болните с подостър миокардит. При болни с атеросклероза се
среща след 50 – годишна възраст, а след 70 години се наблюдава у
всички хора. Най-честото субективно усещане е удар в сърцето или
шията, прескачане или временно спиране на сърцето. Понякога
болните съобщават за тласък или чувство на кълбо, изкачващо се
към гърлото. По-рядко се срещат виене на свят и синкопи. Налице
са вегетативни и невротични прояви – страх, изпотяване, гадене,
недостиг на въздух, адинамия, обща слабост. Клинично
оплакванията зависят от състоянието на нервната система на болния. Понякога при висок праг на
дразнене болните не ги усещат и се откриват случайно от лекаря.
Много болни усещат първите екстрасистоли, но свикват с тях.
Отбелязват се единични екстрасистоли или те следват една след
друга – залпова екстрасистолия. При единични екстрасистоли може да се извърши стоматологична
намеса. При предсърдна ектопия се дават верапамил 80 мг,
гилуритмал 200 мг. (4 табл.), ритмилен 100 мг. (1 табл.) или
хинидин 200 мг. (1 табл.). При залпова екстрасистолия се
прекратява стоматологичната интервенция. Когато тя е камерна, се
въвеждат венозно 100 мг. лидокаин пароксизмална тахикардия. Това е
пристъпно ускоряване на сърдечната дейност с правилен ритъм,
обикновено над 160 – 220 удара/мин., което започва и завършва
внезапно. При ритъм 220 – 350 / мин. се установява предсърдно
трептене, а над 350 / мин. – предсърдно мьждене. Среща се в две
етиологични форми – есенциална (при здрави хора) и при болестно изменено сърце – клапни пороци, инфаркт
на миокарда, интоксикация с дигиталис, миокардит,
кардиомиопатии, ендокардити, хипертонично сърце, тиреотоксикоза,
синдром Wolf – Parkinson – White. Предсърдната пароксизмална
тахикардия се среща при пациенти от всички възрасти, но
най-често между 20 – 40 г. и при двата пола. Освен при болестно
изменено сърце се открива при нервни напрежения, преумора,
пубертет, климакс. Пристъпите започват и завършват изведнъж
(внезапно). Явява се значително учестяване на сърдечните
съкращения с правилна последователност. Болният усеща силно
сърцебиене, учестени пулсации в гърдите, шията и главата,
неспокойствие, чувство на стягане в гръдния кош, недостиг на
въздух. Някои болни пребледняват и кожата им се покрива със
студена пот. Могат да се наблюдават бледост, цианоза, набъбнали
шийни вени и диспнея вследствие сърдечна
недостатъчност. При тежки случаи чувстват болки в сърцето.
Налице са чести позиви за уриниране с отделяне на голямо
количество урина с ниско относително тегло. Обикновено пристъпът
прекъсва внезапно, а при задълбочаване се започва с прийоми за
рефлекторно или медикаментозно дразнене на вагуса – с шпатула се
предизвикват позиви за повръщане чрез дразнене по увулата,
небцето и фарингса – така се повишава вагусовият тонус. Може да
се използва прийомът на Чермак – притискане и масажиране на
десния каротиден синус с два или три пръста по посока назад и
медиално към гръбначния стълб в продължение на 15 – 30 сек. При
неуспех се притиска левия каротиден синус. Никога не се
масажират едновременно двата синуса поради опасност от
обезкръвяване на мозъка. Методът не се прилага при пациенти над
60 години. Може да се използва окуло – кардиалният рефлекс на
Ашнер – Данини – притискане едновременно на двете очни ябълки до
търпима болка в продължение на 4 – 5 секунди. При възрастни
болни се изисква внимание поради опасност от аблация на
ретината. Използват се и прийомът на Валсалва – притискане на носа и вдишване, както и сгъване и
притискане на краката към корема или бърза промяна в положението
на тялото и главата. При липса на ефект от механичното дразнене се прилагат
медикаменти: изоланид - 2 амп. по 0,40 мг. – и. в. или изоптин 5
мг. и. в. При липса на ефект и от тях се прилага тахмалин
(аймалин) в доза 1 амп. от 50 мг и. в. – бавно или кордарон 150 мг. също и. в. камерната пароксизмална тахикардия
клинично е близка до предсърдната (надкамерната). Трябва да се
има предвид при внезапна поява на слабост, бледост, мозъчни
смущения или прекардиална болка без други ясни причини за това.
Сърдечната дейност е ускорена до 120 – 220 удара в минута. Може
да настъпи и по време на стоматологична интервенция. Лечението е
без механични приоми и дигиталисови препарати, защото по този
начин се увеличава вьзбудимостта на сърцето и се способства за
появата на камерно мъждене, което най-често е с фатален изход.
Прилага се лидокаин 50 – 100 мг. за 1 мин. и. в.). При липса на
ефект се повтаря. Профилактично се продължава с 500 мг. лидокаин
в 500 мл. 5% глюкоза – интравенозна инфузия със скорост 1
– 2 мг. за минута. При липса на ефект могат да се приложат
прокаинамид (10% 10 мл. и.м., на всеки 3 часа или и.в. бавно под ЕКГ контрол), също тахмалин до 2 амп. по 50 мг и.
в. бавно. При липса на ефект след 30 мин. се прилага 1/2 амп.
тахмалин и.м. или и. в. Добре е да се приложи кардиоверзио поради опасност от камерно мъждене. Епилептичният припадък е доста неприятно усложнение от местната анестезия. Има два вида
епилептични припадъци: голям (grand mal) и малък (petit mal). При
големия припадък има внезапна загуба на съзнание и тоничен екстензионен гърч на
мускулите. Засяга се дихателната мускулатура и поради това има бледа или
цианотична кожа. Често има прехапване на езика и изпразване на тазовите
резервоари. Тоничният гърч продължава до 30 секунди, след което се заменя от
клоничен – той се характеризира със симетрично съкращение на мускулатурата на
цялото тяло. Устата на пациента се покрива с кървава пяна. Това продължава 1 – 2
минути, след което преминава и цианозата. След преминаването на гърча
състоянието обикновено се прояснява. При някои болни се наблюдава помрачено
съзнание, при други – продължителен сън (от минути до часове), при трети – тежка
психомоторна възбуда, понякога обърканост. Като ехо е упоритото главоболие.
Възстановяването е бавно и постепенно. Липсва спомен за случилото се.
При малкия припадък (petit mal) има краткотрайна загуба на съзнание – от порядъка на
няколко секунди. Пациентът запазва положенито на тялото си, погледът му е
втренчен, разговорът с него е невъзможен. Такива припадъци са по-характерни за
детската възраст. При развитие на гореописаната клинична картина се прекратява лечебната
манипулация, от устата се отстраняват всички инструменти, марлени и лигнинови
тампони. В устата се поставя шпатула, обвита в марля, която предотвратява
дислокационната асфиксия. Болният се поставя в странично положение за
предотвратяване на аспирацията на кръв, слюнка и повърнати материи. Обикновено
припадъкът преминава самостоятелно. При тежки припадъци се въвежда мускулно или
венозно фенобарбитал – ампули 10 % 1 и 2 мл . Дозата е 1,5 – 3 мг/кг тегло – при
по-високи дози се подтиска дишането. Може да се приложи още диазепам – 1 амп. от
2 мл., 10 мг. бавно венозно с 20 – 40 мл. 40 % разтвор на глюкоза. Такова
лечение се прилага при status epilepticus – първоначално бавно венозно, а в
следващите часове мускулно. Хистеричният гърч възниква при определен тип пациенти, обикновено пред публика, продължава от
15 – 30 минути до часове. Наблюдават се гърчове на крайниците, лицевата
мускулатура и туловището. Проявяват се с гримасничене, подчертана мимика на
болка; очите са затворени и при опит за насилственото им отваряне се усеща
съпротивление. Болните се свличат на стоматологичния стол или на земята – без
обаче да губят съзнание или да се нараняват. В поведението им има подчертана
показност. Липсва цианоза, не се прехапва езикът, няма изпускане на тазовите
резервоари, липсва хиперсаливация. Лечение – два шамара и наплискване с вода.
При упорито протичане – 1 ампула 0,5 % 2 мл. диазепам – бавно интравенозно или
интрамускулно.
Мозъчният
инсулт е остро нарушение на мозъчното кръвообръщение, което възниква внезапно,
пристъпно и се характеризира с ясно изградени огнищни неврологични симптоми.
Инсултите биват исхемични и хеморагични. Хеморагичният инсулт е спонтанен или
предизвикан кръвоизлив в мозъка и ликворното пространство, който протича с
общомозъчни, огнищни, неврологични и психични симптоми. Получава се при
разкъсване на аневризми и увредени съдови стени при рязко покачване на кръвното
налягане и при вазомоторни промени – спазъм или дилатация, провокирани най-често
от физическо или психическо пренапрежение. Развива се остро, внезапно, най-често
с разстройство в съзнанието - кома или помрачаване. Лицето е зачервено, пулсът е
забавен. Може дa има гадене, повръщане, световъртеж. Огнищната неврологична
симптоматика зависи от локализацията на кръвоизлива – наблюдават се двигателни,
сетивни, речеви, рефлекторни и други разстройства. Болният с инсулт се поставя незабавно в положение на покой и се
извиква консултант невролог на място, който решава въпроса с транспортирането и
стационирането на болния. Прилагат се кръвоспиращи vit. К, Са gluconic)
хипотензивни и съдоразширяващи средства, които да осигуряват нормални или близки
до нормалните стойности на кръвното налягане. Като дехидратиращо средство се
прилага 10 % разтвор на Manitol. При симптоми за повишено вътречерепно налягане
има индикации за неврохирургична намеса. Исхемичният инсулт се дължи на намален кръвоток в
мозъчната тъкан при стенози, тромбози, емболии, спазъм на магистрални мозъчни
съдове или техните клонове. Настъпва обикновено през нощта по време на покой, предшестван от психическо или
физическо напрежение. Съзнанието обикновено е запазено. Загубата на съзнание
настъпва при запушване на no-големи съдове. Лицето е бледо, а пулсът е отслабен.
Обикновено има главоболие, световъртеж, дезориентиране. Огнищните неврологични
симптоми зависят от локализацията на исхемията. При това състояние болният се
поставя в положение на noкой и се извиква консултант – невролог на място.
Прилагат се съдоразширяващи и противооточни средства, антиагреганти. Хипер- и хипогликемична криза са състояния, свързани с промяна на нивото на
глюкозата в кръвта – нормално те е 2,2 – 5,6 ммол/л. Хипергликемията се развива често при болни с комбинация от диабет и заболявания
в ЛЧО, тъй като основни отключващи фактори за хипергликемията освен
небалансираната инсулинова доза са възпаленията, травмите, оперативните
интервенциии и инфекциозните заболявания. Отделените катехоламини при изплашени
и превъзбудени болни са още един фактор за повишаване на кръвнозахарното ниво.
Клиничните признаци включват полиурия, полидипсия, хипервентилация, обща
слабост, коремни болки, зрителни смущения. В таблица 1 са описани различни
клинични симптоми при хипер- и хипогликемия, които служат за диференциална
диагноза между двете състояния: Таблица 1
Показатели
Хипогликемия
Хипергликемия
Кожа
Суха, студена
Изпотена, топла
Език
Сух, стържещ
Влажен
Мускулен тонус
Намален
Повишен
Очни ябълки
Меки
Нормални
Пулс
Ускорен, мек, малък
Пълен
Артериално налягане
Ниско
Нормално или повишено
Дишане
Шумно, дълбоко
Неправилно, нехарактерно Биохимичната характеристика на хиперкликемичната криза включва кръвна захар над 15 – 20
ммол/л., артериално рН под 7,3, стандартен бикарбонат под 18 ммол/л., силно
позитивна реакция за кетотела в урината и серумно ниво на кетотела над 5 ммол/л.
При лечението на хипергликемията от първостепенно значение е адекватната
рехидратация. Средство на избор е физиологичният серум в доза 15 мл/кг. телесно
тегло през първите два часа, като след третия час количеството инфузирана
течност се намалява наполовина до ликвидиране на ацидозата. Инсулинолечението се
осъществява с бързодействащ инсулин, като за предпочитане е венозният път на
въвеждане. Започва се с цялата доза от 0,15 Е/кг., последвана от скорост на
инфузията от 0,1 Е/кг. до ликвидиране на ацидозата. Контролира се нивото на
калия (то варира поради самото катаболно състояние, загубата с урината и
повръщането) и бикарбонатите – при рН под 7.1, хипотония,
шок и аритмия се налага вливане на 8,4 % натриев бикарбонат със скорост 1 – 2
мЕкв / 2 часа, след което бикарбонатите отново се проверяват. Не бива да се
вливат повече от 3 мЕкв/кг. за 12 часа. По своята същност хипогликемията е по-опасна за пациента от хипергликемията. Срещат се три
вида хипогликемия: хипогликемия на гладно, след прием на храна и ятрогенна.
Хипогликемията на гладно е резултат от инсулинпродуциращи панкреасни тумори,
други ендокринни заболявания (Адисонова болест, хипопитуитаризъм,
хипотиреоидизъм), вродени метаболитни дефекти (гликогенози тип 1, 3 и 4) и
въглехидратен дефицит поради продължително гладуване. Хипогликемията след прием
на храна може да се дължи на спонтанна хиперреактивност към инсулина, но също на
гастректомия (поради нарушено смилане и смутена реорбция на храната), на ранни
стадии на захарен диабет или прием на алкохол. Ятрогенната хипогликемия се
наблюдава при предозиране на инсулин или сулфанилурейни препарати. Клиничните прояви при хипогликемията се обуславят от дефицита в глюкозното снабдяване на
главния мозък и реакцията на симпатико – адреналната система, в резултат на
която се усилва секрецията на катехоламините. Невроглюкопеничните симптоми
включват главоболие, умора, помрачаване на съзнанието, неадекватно поведение,
халюцинации, гърчове и кома. Гърчовете могат да бъдат локални и генерализирани,
освен това възникват локални нарушения на функцията на ЦНС като хемиплегия и
афазия. Катехоламините пък предизвикват сърцебиене, възбуда, студена пот, тремор
и чувство на глад. Всички тези симптоми имат епизодичен характер поради
възможността на организма компенсаторно да възстанови кръвнозахарното ниво.
Съществуват пет вида контрарегулаторни механизми (с участието на катехоламини,
растежен хормон, кортизол, тироксин и глюкагон) – тази изградена с течение на
еволюцията защита показва колко опасни са хипогликемичните състояния и как
организмът се стреми по всякакъв начин да се предпази от тях. Хипогликемичните състояния се овладяват бързо с прием на захар през устата (ако
болният е в съзнание) или с венозно вливане на хипертоничен разтвор (20 – 40 % в
доза 50 – 100 мл.). Може да се приложи и глюкагон венозно; при липса на глюкоза
или глюкагон се прилага адреналин в доза 0,1 % 0,5 мл. подкожно или мускулно.
Прилагането на глюкоза в малки количества може да се използва и за диференциална
диагноза с хипергликемични състояния (diagnosis ex juvantibus). Ако след приема
симптомите не изчезнат, а се задълбочат, е налице хипергликемия. II.Усложнения от местен характер
Може би най-честото усложнение е инфекцията.
Внасянето на инфекция се получава при използвне на нестерилни спринцовки, кактo и
aкo не се почисти мястото на забождане на иглата. Развива се възпалителен процес
с xapaктерни локални и общи клинични прояви. Профилактиката включва спазване на правилата за aceптикa и aнтиceптикa. Нараняването на кръвоносни съдове
също се получава сравнително често.При засягане на малки съдове кърви от
инжекционния канал, а при големи се получава хематом. Мястото на подутината в
началото има синкав цвят, койтo постепенно преминава в
сламеножълт и за oколо една – две седмици изчезва, aкo хематаомът не бъде
инфектиран. Хематомите се наблюдават най-често при туберална анестезия (засяга
се plexus venosus pterygoideus), по-рядко при инфраорбитална анестезия – засягат
се съдове по пътя на придвижване на иглата – a.et v. infraorbitalis, angularis,
facialis. При кървене от инжекционния канал тъканите се притискат с марля или с
пръст за 3 – 5 минути и кървенето спира. При образуван вътретъканен хематом се
прави компресивна превръзка или се притиска с пръст за 10 – 15 минути. Външно се
поставят мехури с лед за предизвикване на рефлекторен спазъм на съдовете. Ако
оформеният хематом не нараства и е настъпило обезболяване се довършва
планираната манипулация. При липса на анестетичен ефект се провежда повторна
анестезия, но с друг достъп, и се довършва манипулацията. При липса на спешност
манипулацията се отлага за 10 – 12 дни. В следващите 24 часа се продължава
аплликацията на студено на мястото на хематома, а след това се прилагат
физиотерапевтични процедури с оглед по-бьрзото му резорбиране (УВЧ, СВЧ,
затопляне, лазер, радар). При това се установява промяна в цвета на кожата над
хематома – от синкав в синьозелен, жълтозелен и жълт. При големи хематоми се
предписват антибиотици, за да се предотврати инфекцията. Понякога се налага
евакуация на кръвта чрез пункция или инцизия (при признаци на нагнояване). При
хематом в орбитата и итисканe на очната ябълка се търси консултация с офталмолог
и неврохирург. Използването на изправни игли, придвижването на иглата в тъканите
след вкарване на анестетичния разтвор и аспирирането предпазват от образуване на
хематом. По същество
исхемичните зони са резултат на съдов спазъм, получен от докосването на кръвoнoceн
съд с върха на иглата, или вследствие на действието на коригента. Най-често се
получават при инфраорботална анестезия, по-рядко при туберална. Върху лицето на
болния се появява рязко побледняване на кожата с неправилни катo гeoгpaфcкa кapтa граници. То съответства на кръвоснабдяването от засегнатия съд
място. Усложнението е бързопреходно (преминава за около 20 мин.) и не се изисквa
специално лечение. Профилактиката е кактo при хематома. Засягане на нерв се получава най-често при анестезия със закривени във върха игли. Aкo се
засегне сетивен нерв, се развива клиничната кapтина на неврит – наблюдава се
парестезия, която понякога е много упорита. Aкo се засегне моторен нерв, се
развива картината на пареза, която обикновено преминава бързо, но понякога води
до тежки функционални и естетически увреждания. Спазването на технкикатa на анестезията и използването на изправни инжекционни игли осигурява
профилактиката. Пареза на
лицевия нерв може да настъпи при инфилтративна анестезия в ретромандибуларната
или околоушната област, като отпада функцията на целия нерв или отделни негови
клонове. При инфилтративно обезболяване в подчелюстната област може да се
засегне r. marginalis mandibulae и да настъпи пареза на половината устна или
ъгъла на устата. При туберална анестезия може да се облеят с анестетик rr.zygomatici и да
настъпи пареза на челото, носа, очите и ъгъла на устата. Такова усложнение може
да възникне и при инфраорбитална анестезия поради блокиране на букалните и
зигоматичните клончета на лицевия нерв. При проводна интраорална анестезия на
долна челюст е възможно да се засегне chorda tympani и да се развие пареза на
цялата лицева половина поради анастомозите й с n. facialis и n. lingualis.
По-рядко се засяга n. auriculotemporalis (обикновено при по-високо от torus
mandibulae аплициране на анестетика). В такъв случай възниква пареза на
мускулите на челото, ухото и очите поради анастомози с лицевия нерв. При пареза на мускулите вследствие на пропиване на клоновете на лицевия нерв с анестетик не се
налага лечение – парезата преминава за около 2 часа заедно с преминаването на
действието на анестезията. Ако обаче парезата се дължи на механично увреждане на
съответния клон е необходимо продължително лечение под контрола на невролог и
физиотерапевт. Назначават се лекарствени средства, повишаващи проводимостта на
нервните влакна (Dibasolum tab. 20 mg. – 2 x 1, Nivalin – tab. 5 mg. по схема, Acidum glutaminicum 500 mg. – 2 x 1) и физиотерапевтични процедури – масаж,
дарсонвализация, електростимулация. Увреждане на нервни стволове на n. trigeminusможе да настъпи при травмирането им с
инжекционна игла (торусна или инфраорбитална анестезия) или вследствие на
ендоневрално въвеждане на анестетика и разкъсване, размачкване на част от
нервните влакна. Невритът се манифестира с парестезия, понижаване на болковата,
температурна и тактилната чувствителност на кожата на лицето и лигавицата на
устната кухина, поява на постоянна тъпа болка и мравучкане с различен интензитет. При проводна анестезия на долночелюстия нерв можед да възникне краткотрайна болка в езика и
долната устна в момента на съприкосновение или пробождане от инжекционната игла
на n.alveolaris inferior или n. lingualis. Обикновено болката преминава бързо.
Понякога обаче се проявяват признаци на неврит, продължителна анестезия
на долната устна (А. Верлоцкий) и свързаните с това травми и изгаряния при прием
на храна (И. М. Старобинский). Увреждането на езичния нерв може да доведе до
парестезия на езика, нарушаване на вкусовата чувствителност, разстройство в
говора G. Fischer При засягане на n. alveolaris inferior и възникване на неврит
се наблюдават парестезия и болка в зъбите на долната челюст, подбрадната област
и долната устна. Намаляват или отпадат всички видове чувствителност в тези
области, налице е незначителна болезненост при перкусия на отделни зъби. В
острия стадий може да има различно изразен тризмус и пареза на дъвкателни
мускули. Невритьт трае месеци или години, понякога персистира трайно.
Парестезията на менталния и инфраорбиталния нерв продължава от 2 – 3 дни до
няколко месеца. Лечение са провежда с витамини от група В и физиотерапия
(топлинни и електропроцедури). В острия стадий се назначават антибиотици, аналгетици, невролептици Chlorazin
tabl. 0,025 . по схема) и седативни средства Promedol tab. 0,025 g - 2 пъти
дневно), десенсибилизираща терапия Allergosan dr. 0,025 g - 3 х 1 dr.; Tavegyl в табл. 0,001 g
- 2 х 1 табл.). Важно значение се придава на витаминотерапията - вит. В1, В2,
В12, С, D, дибазол. След отзвучаване на острите явления са показани новокаинови блокади. физиолечение (УВЧ, СВЧ, електрофореза с новокаин и вит.
В1). При упорити случаи с персистиране на болката се провежда алкохолизация или нервексцереза. Контрактура та на долната челюст представлява ограничение в движенията на
мандибулата вследствие на възпалителен процес в тъканните пространства на
дъвкателните мускули (в резултат на внесена инфекция) или поради увреждане на
мускули или нервни стволове. Може да се развие при нараняване на дъвкателни
мускули при проводна анестезия. По данни на много автори основната причина за
контрактурата е нараняването на m. pterygoideus medialis. Това се
получава при проводната мандибуларна интраорална анестезия, като при въвеждането
на иглата тя не се движи по кост, а прониква в мускула и го разкъсва. Колкото
по-високо и по-близо до клона на долната челюст се прави анестезията, толкова
по-голяма площ от m. pterygoideus medialis се перфорира и възникват предпоставки
за контрактура (П. М. Егоров).
Контрактура може да възникне също при разкъсване на мускулни влакна от тъпа и закривена игла
при придвижването й по кост; наблюдават се контрактури при въвеждане в
дъвкателните мускули на прекалено студени, топли или нестерилни анестетични
разтвори. Може да се получи и при впръскване на анестетика под силно налягане,
което уврежда мускулните влакна. При погрешно вкарване на неанестетични разтвори
(киселини, основи, калциев хлорид и др.) се развиват тежки контрактури, които
изискват продължително лечение. При контрактури, дължащи се на възпалителен процес, се провежда инцизия и се
назначава антибиотично лечение. При увреждане на дъвкателни мускули контрактурата преминава самостоятелно
или се назначава физиолечение (УВЧ, ултразвук, лазер) за 3 – 4 дни, като след петия ден лечението продължава с
механотерапия, електромагнитно поле, СВЧ. Според П. М. Егоров най-ефективно лечение се постига чрез отваряне на устата под
местна или обща анестезия, последвана от комбинация от механотерапия, лечебна
гимнастика и физиолечение.
Диплопия настъпва при инфраорбитална анестезия и навлизане на
разтвор в очницата. При това се появява пареза на нервите на очедвигателните
мускули, демонстрирана с бързопреходна диаплопия. Не се налага лечение. Едем и болки се явяват при paзкъсванe на меките тъкани, бързо вкapвaнe на неизотонични и иеизойонични,
студени, продължително престояли и с променено рН разтвори. Болките и едемът придружават и някои от другите усложнения. За лечение се използват аналгетични средства и физиотерапевтични процедури. Временна слепота възниква при разпространение на анестетика към зрителния нерв, при дълбоко
въвеждане на иглата или депониране на голямо количество анестетик. Може да възникне при инфраорбитална или туберална анестезия. Според I.Rood
временната слепота се обяснява с ретроградното разпространение на анестетичния разтвор отначало по максиларната артерия, а впоследствие по нейни анастомози към
съдовете на орбитата. Усложнението не изисква лечение – преминава спонтанно заедно с ефекта на анестезията. Heкрозa настъпва при вкарванетo на погрешно взети за
анестетик киселини, алкохол, формалинов разтвор, водороден пероксид, бензин, антиформин, етер и дp. Тя може да се получи и при внасяне на
инфекция в тъканите или грубо субпериостално инжектиране на анестетик, особено при анестезия на твърдото небце, също при използване на виcoкоконцентрирани,
силно изстудени или неизотонични разтвори. Въведеният разтвор предизвиква остра болка и води до бързо нарастващ отток на околните меки тъкани с последващо
развитие на некроза. Настъпва умъртвяване на лигавица, подлигавични тъкани, мускули и прилежаща костна тъкан. В некротичните участъци попадат микроорганизми
от устната кухина и заболяването придобива гнилостно – некротичен характер. Характерно е бавното протичане, без тенденция за демаркация на некротичните
тъкани. Продължава средно 5 – 8 седмици и завършва с трайна контрактура на долната челюст. Възможно е увреждане и на лицевия нерв. При въвеждане на
неанестетични разтвори на твърдото небце се образуват секвестри с дефект, свързващ устната с носната кухина. Това води до нарушаване на говора, дишането,
гълтането и храненето на пострадалите. При погрешно вкaран разтвор се правят разрези на
тъканите, за да се излее част от него. Мястото се промива с 0,25 % новокaинoв или физиологичен разтвор. Некротичният процес и съпътстващите го последствия
изискват специално лечение. Профилактиката се състои в cтриктнo спазване на правилата за анестезия. Счупване на инжекционна игла се получава при употребявани, изкривени и ръждясали игли, и то
в противоположния на върха кpaй. Когато част от счупената игла се вижда, изваждането й не представлява трудност.
Когато отчупеното парче остане в тъканите, се пристъпва към отстраняване само при наличие на силни болки, парестезии, възпалителен процес. Това се извършва в
стационарни условия. В останалите случаи на болните се разяснява безопасността от оставането на стерилната игла в тъканите. При използване на изправни игли или
игли за еднократна употреба това усложнение се избягва. Поглъщане на инжекционнa игла настъпва при недобре фиксирани към cпpинцовкатa игли. Погълнатата игла лесно се
oткpивa на рентгенография. На болните се назначава кашавa храна, с която иглата се придвижва по храносмилателния тракт и за няколко дни се изхвърля с фекалиите.
Към оперативно отстраняване се пристъпва само в краен случай – при усложнения. С използването на карпулни игли
и спринцовки това усложнение не се получава. При аспириране на инжекционна игла причината е кактo при поглъщането на иглата. Аспирирането
може да се последва от задушаване на болния. Внезапно се явяват цианоза и кашлица. Понякога цианозата се предшества от зачервяване. Има ларингоспазъм,
който често е преходен. Кашлицата е силна, но не постоянна и скоро може да изчезне. Това става при фиксиране на чуждото тяло в някой от сегментите на
дихателната система (адаптация на тактилните рецептори), кашлицата се явява отново при разместването му. Единственото лечение е изваждането на иглата.
Това обаче става най-вече чрез методите на трахео – бронхоскопията, която е неприложима в кабинета по дентална медицина. Зъболекарят има за задача да
осигури на пациента адекватен приток на въздух до транспортирането му в съответното лечебно заведение. Това става по следните начини:
при спешност е показана средната
трахеотомия. Прави се вертикален разрез от средата на щитовидния
хрущял към югулума. Разсича се кожата и повърхностната шийна
фасция, раната се екартира широко, разцепва се по средата
fascia coli propria. По-нататък се отслоява
по тъп начин – екартират се musculi sternohyoidei et
sternothyreoidei. Под тях е разположена дълбоката шийна фасция,
която тук образува уплътнение – ligamentum cricothyreoideum. То
се прерязва с напречен разрез, срязва се и истмусът на
щитовидната жлеза, който лежи непосредствено под него. Срязва се
мембраната между втори и трети трахеален пръстен, в раната се
поставят трахеален разширител и канюла. Зашива се раната и се
фиксира канюлата с околовратна превръзка
кониотомията
е показана при крайна спешност и неблагоприятни условия за
работа. Ларинксът се фиксира между палеца и показалеца на лявата
ръка. Прави се вертикален разрез около 3 см. по
средната линия, от средата на щитовидния хрущял до горния край
на трахеята. Кожата се екартира, палпира се пръстеновидният
хрущял и с напречен разрез се срязват лежащите по него тъкани. С
разширител или инструмент се прониква в трахеята и се вкарва
тръба или канюла с малък диаметър. Внимава се да не се наранят
задната ларингеална стена или гласните връзки
при крайна спешност има алтернативен начин за осигуряване на достъп
на въздух за пациента (използва се също при ларингоспазъм на алергична основа) – набождат се 10 – 15 игли от спринцовка с
дебело напречно сечение между тироидния и крикоидния хрущял – на
мястото на кониотомията. През лумена им се осигурява достъп на
въздух за пациента Въздушен емфизем. Представлява много рядкусложнение. В мястото на убождането
понякога се създава обратно налягане и в меките тъкани навлиза въздух. Безболезнено подутата част има
специфичен шум при палпация (шум при притискане на детски балон). Усложнението не се нуждае от лечение.
Анестезията се прекъсва и мястото временно се пpитискък. Въздухът се резорбира
спонтанно за 2 – 3 денонощия. Единствено при обширни емфиземи с опасност от
разпространение към медиастинума се налага стациониране и наблюдение на болния
за период от 5 – 7 дни, като при опасност от инфекция се назначава антибиотично
лечение в профилактични дози.