Шокът представлява остро настъпила системна артериална хипотония в резултат на действието на различни фактори. Като състояние се среща при най-тежките септични и травматични състояния в лицево - челюстната област. Патогенезата му е свързана с дисбаланс между кислородните нужди на тъканите и кислородния приток към тях, с развитието на анаеробни метаболитни процеси в тъканите и натрупването на кисели продукти от тях в кръвта.
Лицево - челюстна хирургия Българският имплантологичен портал
Хиповолемичният шок е два вида – хеморагичен и нехеморагичен. Хеморагичният е резултат от загуба на значителни количества кръв поради излива им извън тялото. Нехеморагичният хиповолемичен шок се получава при загуба на течности по други механизми – гастроинтестинален, уринарен, от изпарения, при изгаряния или секвестрация на телесни течности в т.нар. трети пространства – вътретъканни отоци, изливи в плевралната и перитонеалната кухина. Клиничната картина е характерна. Пациентите са дезориентирани, речта им е забавена. Зениците им са разширени, при тежко протичане не регират на светлина. Пулсът е увеличен до 100 – 120 удара в минута при малка и до 120 – 140 удара в минута при по-значителна кръвозагуба, тъй като тахикардията е първото средство, с което организмът се опитва да компенсира загубата на течности. Дишането е ускорено. Кожата е бледа, артериалното налягане е ниско (понякога под 20 mm Hg). Централното венозно налягане и белодробното капилярно налягане са много ниски. В началото нокътните легла избледняват само при натиск; впоследствие са бледи преди и след теста. Диурезата е под 1 – 3 ml / 10 min, поради реналната хипоперфузия се развива остра бъбречна недостатъчност. Поради увреждане на черния дроб се развива билирубинемия, увеличава се нивото на алкалната фосфатаза и серумните трансаминази. Поради исхемията в гастроинтестиналния тракт се абсорбират микроби и части от тях в системното кръвообръщение (микробна транслокация). Това представлява опасно усложнение и е една от главните причини за exitus letalis при шока. Поради дилутационната тромбоцитопения се развиват нарушения в кръвосъсирването. Явяват се и преходни нарушения в дейността на ретикуло – ендотелната система. Диагнозата на хеморагичния шок е лесна при явни признаци на хеморагия - кожно кървене, кървене от меки тъкани, рани и т.н. Сериозен диагностичен проблем представляват т. нар. окултни кръвоизливи – те обаче се получават повече при патологични състояния, които се срещат рядко при травми в лицево – челюстната област – руптури на аортата или съдови аневризми с голям размер и т.н.
Лечението при хиповолемичния шок е комплексно. Осигурява се временна и постоянна хемостаза. Прилага се кислород и изкуствена белодробна вентилация. Допаминът се прилага в дози 2 – 5 mg / kg. Норадреналинът се дава поради доброто му периферно вазоконстрикторно действие. По-ограничено приложение намират вазодилататорите (най-вече АСЕ – инхибиторите), които подпомагат кръвообръщението в някои важни органи – бъбреци, черен дроб, ЦНС и др. Интравенозно се вливат кръв и обемнозаместващи течности. Младите пациенти понасят добре хематокрит над 25 %, при понижаването му се налага вливане само на кръв и кръвни продукти. При възрастни пациенти не бива да се допуска хематокрит под 30 %. За компенсиране на загубата на течности се използват обемнозаместващи разтвори или прясна едногрупова кръв. Обемнозаместващи разтвори са физиологичният разтвор (0,9 % натриев хлорид), 5 % глюкоза, Рингеров разтвор и колоидни разтвори като хемодекс, декстран 70, декстран 40 и др. Ако след инфузия на 500 – 1000 мл. обемнозаместващ разтвор артериалното налягане не се нормализира, се предприема инфузия на кръв. След вливане на 1000 мл. типът на разтвора се сменя. Общо не бива да се влива повече от 2000 – 3000 мл. разтвор.
При нужда от кръвопреливане трябва да се определи кръвногруповата принадлежност на кръвта от банката и на болния с тест – серуми. След това се прави директна проба ин витро, последна е биологичната проба – ин виво. При нея наконечникът на тръбичката от системата (вече изпълнена с кръвта от банката) се съединява с иглата във вената на болния. Вкарват се струйно 15 – 20 мл. кръв и след това се ограничава вливането до съвсем бавна капка. Ако до 10 – 20 мин. болният не получи болки в кръста, затруднено дишане, главоболие, гадене, повръщане, изпотяване, зачервяване, т.е. белези на кръвногрупова несъвместимост, отново се вливат струйно 10 мл. кръв. Ако и след второто струйно вливане болният няма оплаквания, кръвопреливането се осъществява докрай. Хемотрансфузията е най-сигурното и ефективно средство за компенсация на кръвозагуба, особено ако последната е с по-голям обем.