Пластинковата остеосинтеза представлява модерен метод за лечение на фрактури в областта на всички кости при човека и животните. В развитите страни дори счупванията на крайниците на котки и кучета се лекуват именно с такива методи. Все по-рядко се прилагат закритите методи на лечение като временна имобилизация с различни ортопедични приспособления - основно по желание на пациента или при повишени оперативни рискове. Предимствата на пластинковата остеосинтеза са големи - по този метод се извършва екзактна репозиция на фрагментите (разбира се, при опит от страна на оператора и далеч не във всички случаи), както и тяхната стабилна и сигурна фиксация. Това е предпоставка за бърз и безпроблемен оздравителен процес, ранно функционално натоварване на фрактурираните кости и бързо възстановяване на ежедневната активност на пациента. Разбира се, всичко това следва да се извършва по показания и след адекватна преценка на оперативния риск.
Първата пластинкова остеосинтеза на е извършена от германския хирург Хансман през 1886 година. Той публикува статия, в която описва 21 фрактури на различни кости (включително и псевдоартрози), лекувани по този начин. Две от тях са при счупвания на долна челюст и именно това се смята за първата пластинкова остеосинтеза в лицево - челюстната област, извършена в световен мащаб. Първоначално методът не намира широко приложение - тъй като в клиничната практика не се прилагат антибиотици, супурациите са чести, а усложенията са опасни и много често животозастрашаващи. След въвеждането на антибиотиците обаче методът започва да се прилага все по-често и по-често и към настоящия момент фрактурите на костите в лицево - челюстната област се лекуват основно с винтове и пластинки.
Осъществяване на оперативен достъп. Това представлява най-големият недостатък на пластинковата остеосинтеза - необходимостта от оперативен достъп до фрактурната линия. Това се изисква всъщност при всички хирургични методи за фиксация - независимо дали се използва лигатурна тел, различни щифтове, пластинки и винтове или различни комбинации от методи за фиксация. Докато при ортопедичните методи за фиксация се използват външни фиксиращи приспособления, които се поставят без никаква анестезия или с местно обезболяване, то при хирургичните се поставят вътрешни фиксации, които изискват достъп и сериозно обезболяване на пациента. На горната снимка се вижда един доста широк разрез, който осигурява видимост и достъп до костта на долната челюст. В най-общия случай хиругичните методи изискват и доста по-голям клиничен опит и квалификация на лекаря, който ги прилага; в същото време ортопедичните методи на лечение пък могат да се прилагат и от начинаещи специализанти, от хирурзи без голям клиничен опит, а при военновременни условия и при крайна спешност - и от общопрактикуващи лекари, зъболекари и дори от парамедици. Поради естеството на работата хирургичните методи на фиксация изискват оборудвана операционна зала с поне минимални усовия за асептика и антисептика, докато ортопедичните методи могат да се прилагат дори и при полеви условия.
В клиничната практика се прилагат нормални винтове, както и винтове с по-голяма диаметър - така наречените emergency screws. Въпросните винтове не са за спешни състояния - така или иначе всяка една фрактура в човешкия организъм представлява спешно състояние. Те са приложими при първоначалната фиксация на фрактурните фрагменти - когато те са все още подвижни един спрямо друг и спрямо пластинката. Тогава осигуряването на стабилна фиксация (първична стабилност) е от ключово значение за успеха от лечението и един винт с по-голям диаметър фиксира всичко трайно и стабилно. Така например най-често използваните винтове при фрактури в лицево - челюстната област са с диаметър от 2 милиметра, а спешният винт е с 2.4 милиметра диаметър. След поставянето на един или два подобни винта вече има осигурена първоначална стабилност и допълнителната фиксация и плътна адаптация се извършва с нормални винтове с диаметър 2.0 милиметра.
Пирин Дистракционна остеогенеза Зъбни импланти
Оперативният достъп е осигурен и остеосинтезната пластинка е поставена. Първоначално тя е необходимо да се фиксира в няколко точки - всеки отвор с поставен остеосинтезен винт представлява една точка на фиксация. При добро планиране на оперативната интервенция пластинката се фиксира последователно към всеки един костен фрагмент. Успоредно с това се извършва оглед на фрагментите, на фрактурната линия и на постигнатата репозиция. При необходимост се извършва допълнително разместване на фрагментите с цел максималната им адаптация - restitutio ad integrum. С голяма условност може да се каже че при пластинковата остеосинтеза се получава максимално добра адаптация на фрактурните фрагменти и пълно възстановяване на анатомичната цялост на организма - което представлява и основната цел в областта на травматологията. С помощта на пластинки и винтове е единственият начин да се осигури компресия на фрактурните фрагменти един към друг в областта на равнината на счупването - като това притискане силно ускорява процеса на консолидация и като следствие - оздравителния процес като цяло. Докато в областта на имплантологията костната компресия може да доведе до провали и усложнения, при счупванията на костите таква опасност не съществува. Към настоящия момент няма оперативен метод, който да води до толкова силна компресия на фрагментите, която да води до влошено кръвоснабдяване с опасност от костна резорбция и остеонекроза.
